Петковден
Този ден православната християнска църква посвещава на преподобна Параскева или Петка Българска, която е родена през ХIII век в семейството на българи в тракийския град Епиват, разположен на Мраморно море. След като родителите й починали, светицата раздала имуществото им на бедните и се посветила на Бога в малък храм в Иракли. След пет години отишла да се поклони пред гроба Господен в Палестина, след което се заселила в Йорданската пустиня. В преклонна възраст се завърнала в родния си град Епиват, където починала. По време на царуването си Иван Асен пренесъл мощите на светицата в старопрестолния Търновград. Това станало през 1238 г. След като турците завладели българската столица, реликвите на св. Петка Епиватска били отнесени във Видин, а по-късно в Белград. Днес нейните мощи почиват в румънския град Яш.
Петковден е един от големите народни празници, с които българите отбелязват края на топлото време и настъпването на зимата. На този ден стопаните започват да се разплащат с наетите за летния сезон работници - ратаи, овчари и надничари. Обикновено на Петковден става и заплождането на домашните животни, известно сред народа като "мърлене" или "овча сватба". Докато трае заплождането, жените не бива да подхващат никаква работа - не плетат и не шият, не перат и не месят тесто, за да се роди здрав и пъргав добитък. Затова пък след оплождането на овцете те изпичат пресни пити, които раздават помежду си из махалата.
С Петковден започват семейно-родовите чествания, които в различните български райони се наричат "светец", "светого", "служба", "оброк", "слава", "запис", "черкуване" или "наместник". Ето защо нашият народ казва, че "света Петка повежда празниците". За службата се коли задължително курбан - обикновено мъжко животно с бял цвят, което се опява от свещеник. Стопанките приготвят специални големи обредни хлябове, наричани най-често "боговица", "светец" и "света Петка". Около празничната трапеза се събира целият род. Тези чествания са посветени на митичния семеен покровител, който българите осмислят като смок и назовават "стопан", "сайбия" или "змия домошарка", а също и на родовия светец, който пази домочадието от болести и злини.
В Тракия около Петковден са съсредоточени и най-масовите есенни женски жертвоприношения, познати като "Кокоша черква", "Господева черква", "Черкуване на Господа", "Божи дух", "За лелино здраве", "Блага черква" или "Наместник". Те се изпълняват в понеделник и по-често в събота непосредствено преди Петковден или след празника - във времето до Архангеловден. В тях вземат участие само жените. В уречения ден всяка домакиня улавя една черна кокошка и я отнася на определеното място извън селото, което се смята за свещено. Такива места са високи поляни или могили, стари дъбови дървета, оброчни каменни кръстове, манастирчета и параклиси, лековити извори и аязми. Възрастна жена или малко момче колят черните кокошки, така че кръвта да изтече на едно и също място. Главите на птиците се нареждат една до друга, обърнати по посока на слънчевия изгрев. С малко кръв от закланите кокошки старицата замесва тесто и изпича специална обредна погача, която се носи в църквата. След като питата се освети от свещеник, тя се разпределя между всички присъстващи жени. Кокошките се варят в общ казан с ориз или зеле. Курбанът се изяжда от жените на трапеза, постлана направо върху земята. Жертвоприношението на черни кокошки е обреден акт, посредством който жените изразяват своята почит към силите на природата, към душите на мъртвите прадеди и към светците, от които зависи земната благодат.
При женските чествания "Божи дух" и "За лелино здраве" се приготвят постни ястия. Всяка домакиня донася малко фасул, който се вари в общ съд обикновено на някой кръстопът в рамките на селището. Жените са приготвили и питки, намазани отгоре с мед. Част от тях и от сварения фасул се оставят по плетищата и на самия кръстопът. Тази храна е предназначена за "лелите", "видяфките", "светенките", "сладки и медени" (местни табуизирани названия на демоните на болестите - баба Шарка, епилепсия, чума, и на самодивите). В района на Сакар планина женските есенни трапези имат за цел да неутрализират и омилостивят крилатите змейове-юнаци, които пазят землището от градушка и епидемии. Понякога те се правят в чест на "вънкашната болест" (епилепсията).
В отделни пловдивски села "черкуването на Господа" се отбелязва два пъти в годината - веднъж след Петковден и втори път в периода от Гергьовден до Великден.
Във всички български земи Петковден поставя началото на един дванадесетдневен отрязък от време, изпъстрен с множество забрани от магическо естество. През този период, който се смята за опасен и вредоносен, жените не бива да работят с вълна - да влачат, да предат и да тъкат. Те не бива да кроят и шият дрехи за своите съпрузи. Ако мъж облече дреха, която е кроена или шита през тези дни, той и стадата му ще бъдат нападнати от вълци. Ако човек умре с такава дреха, душата му ще се превъплъти и ще се превърне във вампир или върколак. Тези дванадесет дни от годината се назовават още "Вълчи празници". Интерес в това отношение представлява вярването от Троянско, според което св. Петка се осмисля като звяр и по-точно като вълк.
за Динко и Арчи
